Търсене

Поезия, която пленява и омагьосва...

26 Януари, 2012 - 11:18
0 Коментари

Усещане за свобода и нежно докосване до трансцеденталното лъхат от най-новата книга на известната българска писателка и поетеса Габриела Цанева – „Заскрежени птици”.

Габриела Цанева е известен и акламиран български автор на близо десет книги, сред които откриваме проза, поезия и есеистика. С годините Цанева е успяла да постигне философска дълбочина, в която се долавят леки източни повеи, а новата и творба е естествено продължение на творческата й стилистика. Макар „Заскрежени птици” да съчетава тъгата и самотата, книгата има и позитивен полъх, който успява да си проправи път и да докосне дори и най-хладнокръвния и равнодушен читател. В малкото, но изключително проникновени любовни стихове, включени в стихосбирката, Цанева се раздава искрено и без каквато и да е емоционална маска, въпреки че не винаги намира пътя към другия. Най-важното за нея обаче е свободата и в това отношение може спокойно да се каже, че Цанева е последователна и вярна на младежките си пориви – особено когато търси тази свобода сред тълпата от познати, непознати и загадъчни лица. Така тя дава израз на дълбоко вътрешно чувство, изстрадано, заплатено с много мъка и страдание, но неотклонно нейно.

В „Заскрежени птици” съкровеното успява да разчупи крехката си черупка и да се превърне в силен и методичен лайтмотив. Оркестрацията на думите и полагането на цветовете в книгата са забележително успешни и находчиви, сякаш читателят наблюдава детайлна и богата на цветове и образи картина – пейзажите буквално оживяват пред очите ни, докато четем. Цанева е докрай всеотдайна и в скръбта, и в нежността си, търсейки и откривайки себе си сред „дивите простори”, където е успяла да намери хармония за разтърсващите я противоречия. Оттук следва и логичният извод: животът не се случва механично, а е следствие от действията, с които сами изковаваме съдбата си.

  

„Градушка от кестени”

поезия птици книги

Не искам да пиша поезия.
Само да мисля – без глас.
Думите падат – тежки.
Градушка от кестени.
Пробива листа.
Разстрелва ме.
Не знам накъде да вървя.
Тихо затварям клепач
Как да прекрача в света
Вървя по пътека, постлана от кестени…
Жълти листа пият тъга от здрача на есента,
светят в мъглата – като Луни,
изгубили своите Земи…
Върху тях – кастанети от зелени бодли…
Спъвам се… Събирам иглите им с длани.
Отварям очи – по алеята падат снежинки.
Бездомно куче ги лови – като пуканки…
Погалих пухкавите му уши,
а то подви опашка и се скри
в храсите, покрити с жълти кестенови листи…
Крача в света… Някой тича зад мен и кряска:
Кучето ли Ви ухапа? Тяхната… помиярска…
Не спрях.
Видях –
от дланите ми капе кръв, бодли стърчат…
Забодени са толкова дълбоко,
че махна ли ги, ще изтръгна същността си…
Не искам да пиша поезия…
Само да викам… Без глас?

 

It appears your Web browser is not configured to display PDF files. No worries, just click here to download the PDF file.



Коментари